Open/Close Menu
ПСИХОТЕРАПЕВТИЧЕН ПОРТАЛ
9a3f37a114f567d8a7cceb2e55d9adb6

Ние много често се опитваме да влияем на нашите деца, като ги приучаваме към различни ценни навици и отговорности. Но  детето расте и се изменя с всеки изминал ден. Нашият съвместен живот често се свежда до това да се фокусираме в ежедневието си и да  опитваме да преодолеем някак си всекидневните трудности. Много от родителите не подозират, че  в зависимост от поредността на раждане, децата им се развиват по различен начин, често силно различавайки се от своите братя и сестри.
Особеностите на характера и поведението на детето много зависи от неговата ,,позиция“ в родителското семейство, т.е. от  наличието или отсъствието на братя и сестри и реда на неговото появяване на бял свят. Автор на тази теория е Алфред Адлер /световноизвестен учен, работил в областта на психологията и създател на своя индивидуална теория на личността/.
Съгласно теорията на  Адлер, положението на първородното дете е  завидно, докато то е единствено и ,,център на Вселената“ в своето семейство. Получавайки  безграничната любов и родителска грижа, то се  наслаждава на  своята  безопасност и безметежно съществувание.

Големите деца,

като правило, се стремят към съвършенство и успех и много често го постигат. А  ако не, то тогава захвърлят започнатото. Те са сериозни, упорити, отговорни. При което чувството на отговорност  може да бъде и завишено вследствие на което, голямото дете понякога се превръща в силно тревожна личност.
,,Слабото място“ на  първородното дете е  перфекционизма, корените на който лежат в усещането за отхвърляне и загуба на  родителска обич след появата на бял свят на новото бебе в семейството.

,,Аз ще стана най-добрият, за да върна любовта на родителите си“, –  неосъзнатото решение, което приема  първородното дете.

Така се  формира  механизма на ,,заработената  любов“, който действа впоследствие в отношенията с партньорите.
Обидата към родителите може да живее в душата на първородното дете през целия живот. Както е  известно, именно първото дете го сполетява порой от различни, често противоречащи си, възпитателни мерки. От тук идва и емоционалната му нестабилност и склонността към прескачане от едната крайност в другата.

Родителите и педагозите, възпитаващи първородни деца е необходимо да помнят, че:

  • Детето не избира само ролята на голям, следователно, каквито и да са претенциите към него те  са безсмислени и дори жестоки.

Родителите  могат да предложат на първородното си дете  ролята на „партньор“ и помощник във възпитанието на малкото дете, не забравяйки, че то, във всяка възраст си остава дете, на което му е нужна грижа, внимание и разбиране.
Забраната за изразяване на ,,лошите“  емоции, като –  недоволство, обида, разочарование са един от най-лошите ,,подаръци“, които може да получи голямото дете от възрастните.

За второто дете

е характерно ,,всеобщото преклонение“. За него тъгуват по-големият брат или сестра. Второто дете следва темпа, който е зададен от по-голямото дете в семейството: ситуацията стимулира развиването на съперничество между тях. Благодарение на това то не рядко се развива по-бързо от по-голямото дете. Например второто дете може по-рано да проговори или да проходи.
Второто, но не последно, дете в семейството се явява едновременно и по-голямо и по-малко, и за това може да проявява черти и като на голямото и като на малкото дете, а понякога и невъобразимо да ги комбинира.… Подводните камъни във възпитанието на средното дете са в това, че основното внимание обикновено се отделя на голямото дете (например, то първо става ученик), а на него се гледа, като на безпомощно.

Средното дете може да изпитва усещане , че то е ,,никакво“, и поради това да се потопи в усещането за мнима ,,непълноценност“ или да се опита да привлече вниманието към себе си с лошо поведение.

Това се изразява във всевъзможни досадни и натрапчиви навици или с удвоена енергия да се бори за място под слънцето, конкурирайки се със своя брат или сестра.Второто дете трябва да се научи на самооценка, съпоставяйки се с предишните си постижения /преди не можех, но сега се научих/. То не трябва изключително и само да се сравнява с брат си или със сестра си. Второто дете се нуждае от укрепване на личните граници и личното пространство.

Родители и педагози, възпитаващи това дете трябва да помнят, че:

  • Второто дете има нужда от доказателства за любовта, която изпитват към него. Ако то остане незабележимо, неговото поведение ще се проявява, като нагло и агресивно или ще напомня поведението на малко дете.
Вижте още: 
СИНДРОМЪТ ,,УДОБНО ДЕТЕ“

Малкото дете

Според Адлер, положението на последното дете е уникално с това, че то никога не изпитва шока от ,,детронацията“ и завинаги си остава ,,малкото“ или ,,глезеното“ в семейството. Често е обкръжено с много грижа и внимание от страна на родители, роднини и по-големите брат или сестра.От друга страна, ако родителите имат ограничени средства, то практически няма да има нищо свое и ще му се налага да ползва вещите на другите членове на семейството – от което следва и отсъствието на чувството за независимост при него. Не на последно място това дете расте в среда, където ,,големите“ деца имат привилегии и задават тона. На тази основа у това дете могат да се развият чувство за непълноценност и висока мотивация да ,,надскочи“ големите. Адлер говори за ,,борещото се малко дете“ като за възможен бъдещ революционер.
Родителите и педагозите трябва да помнят, че:

  • Това дете се нуждае от чувство за отговорност. Предпазвайки го от всичко рисково, и давайки ми усещане за стабилен гръб, от страна на големите деца и родителите, всъщност го лишаваме от правилна самооценка. Детето бързо свиква с помощта на околните, което ще му пречи. Когато на пътят му се изпречат сериозни препятствия, то ще очаква и дори ще изисква подкрепа.

Малкото дете не се стреми към лидерство сред връстниците си и дори може да се окаже в подчинена роля.

Трябва да се помогне на това дете да повярва в себе си. Необходимо е да му се организира лично пространство, лични играчки, дрехи, стая. А приятелството с големите само ще укрепне от това.

Единственото дете

Позицията на единствено дете е уникална, защото не му е налага да се конкурира с братя и сестри. Тази позиция често води до силно съперничество с бащата. Това дете твърде дълго се намира под контрола на майка си и очаква такава защита и грижа и от другите. Главната особеност на този начин на живот се изразява в зависимост и егоцентризъм.
Единственото дете нерядко е лишено от необходимата за развитието му свобода: при най-малкото затруднение, то моментално вика ,,бързата помощ“ на възрастните. Съществуват семейства, в които единствените деца буквално ги приучават на безпомощност, щателно предпазвайки ги от вълнения и преживявания, от изграждане на взаимоотношения с връстниците си, от опита да преживеят конфликтни ситуации и самостоятелно да намерят решение.

Единственото дете може да получи големи преимущества, ако родителите му се отнасят към него съобразно възрастта му, навременно отделяйки го от себе си и позволявайки му да общува.

Обикновено единствените деца са изкусни в отношенията си с възрастните и са способни бързо да намерят общ език с тях.
Единственото дете е лишено от възможността да играе ролята на ,,учител“ и ,,по-голям“, поради което сред неговите приятели трябва да има не само връстници, но и по-малки деца, с които то да се почувства възрастен, умен, силен и грижовен.
Родителите и педагозите, възпитаващи такова дете трябва да помнят, че:

  • Главното тук е да се снеме от това дете товара на завишените очаквания и изисквания и да не му се натрапва ,,комплексът на отличника“. Завинаги трябва да се забрави фразата ,,Ти не оправда моите очаквания“ и да му се позволи да избере сам своите приятели, увлечения и хоби, а в последствие – своята професия и спътник в живота…

Възпитанието на децата е дълъг и сложен път, който е посипан с много трудности. От това, което родителите ще вложат в сърцето и ума на своите деца в ранна възраст, зависи целият им бъдещ живот.

Красимира Харлова
/психолог-психотерапевт/

Write a comment:

*

Your email address will not be published.