Open/Close Menu
ПСИХОТЕРАПЕВТИЧЕН ПОРТАЛ
12809599_1087181301314181_8970082173148162689_n

Макар и да прескочих Страстната Седмица, зарядът на ЦВЕТНИЦА все още вълнува мислите ми и напира да бъде споделен……….защото чудесата си ги носим: в джоба, в ума си, в действията си…….

И така Цветница се оказа и последен ден от прекрасната конференция на нашият институт ,,Бернхард Ахтерберг“ във Велико Търново.

Събуждам се с усмивка и топлина, която се разлива до всяка моя клетка: от спомена за прекрасния ден – втори от конференцията наречена ,,Покана за среща.Пътища“, от срещата с моите учители и колеги, от коктейла даден в чест на събитието и от незабравимата вечер на терасата в моята родна къща – заедно със стари и нови приятелки….. Бързам да прибера багажа си, да полея цветята /за да ме дочакат толкова красиви до следващия път/.
Заредена с толкова емоция не мога да повярвам, че колата ми не иска да запали и че нещо не е наред. Пробвам втори, трети, десети път, но разбирам все по-отчетливо, че акумулаторът не зарежда и че аз няма да мога да помръдна колата си от калдъръма на ,,Самоводската чаршия“. Някак не особено убедена в ,,гадостта“ на ситуацията се запътвам към близката стоянка на такситата, пред паметника на ,,Велчовата Завера“, и съвсем плахо питам за помощ – кабели за ток или въже за дърпане, и аз не зная как трябва да изляза от това положение.
Срещу мен обаче се оказва, че има таксиметраджия, който въпреки ,,вялата“ сутрин има желание да ми помогне. По радиостанцията пита за колега с кабели и веднага намира кой да ми помогне. Не след дълго идва и моята помощ – не помощ, а по- скоро чудо наречено ,,добър човек“. Опитва да ми помогне с неговите кабели, но не се получава.

Дъждът започва да вали, а аз съм готова да ,,заваля“ заедно с него. ,,САМО НЯМА ДА СЕ ОТЧАЙВАШ. НЯМА ДА ТЕ ОСТАВЯ, БЕ, ЖЕНА“ – чувам отчетливо някъде покрай себе си.

Закарва ме до най-близкия сервиз, довежда шефът, за да види защо колата не пали. Не се разбира или по-скоро се разбира, че ми трябва нов акумулатор. После ме разхожда из целия град да търсим помощ или отворен сервиз. Междувременно се включват, по радиостанцията, и колегите му заедно с диспечерката. Така откриваме един работещ сервиз с много човечен собственик. ,,Вземете тези кабели, с тях и умрял ще вдигнеш……пък таксиметраджията, като завърти оттук ще ми ги върне….“

Кабелите събудиха колата ми и още как…… Отново бях мобилна и много щастлива. Опитах да си платя за помощта, но чух: ,,Не искам пари! Какво пречи просто да си помагаме?!“ Втрещих се как ли не ги наричаме хората с таксита……Ей тези думи не ми излязоха от главата. Наистина какво ни пречи? А аз дори името му не разбрах. Само запомних номера на такситата 61615.
Реших де не експериментирам с колата и късмета си и да тръгна веднага за Пловдив. Бях щастлива и някак окрилена от преживяното….Бързах към семейството си и към празника, който отбелязваме всяка година заради именниците у дома. И все пак на любимата чешма на Шипка, не можах да устоя и реших да спра за две минутки – груба грешка. Колата ми отказа отново и изглежда окончателно. Търново си е Търново, но тук може и да замръкна без помощ….Никога не махам на непознати….Някак си страхът ми се е набил, че нещо лошо ще последва, но когато нямаш избор….
Вдигнах ръка и една кола веднага спря. От нея изскочиха две усмихнати момчета. Набързо ми разказаха, че се връщат от някакъв панаир и че са продавали там домашен сладолед. Не са го продали така, че щели да ми помогнат и освен това да ми подарят 3 сладоледа – за да върнат по-малко. Усетих, че съм на крилата на добротията в този ден. Всеки иска да ми подари, без да очаква отплата за това…..Запалиха колата ми, подариха и сладоледите и ….продължихме по пътя си. А имената им? Добротата е анонимна.
Няма нужда да описвам прибирането си. Аз буквално летях – в главата ми се препъваха последните събития, а аз се опитвах да си ги обясня и отново и отново да ги преживея….. Пристигнах в Пловдив повече от щастлива, но явно колата нямаше повече енергия, за да ме следва и точно пред вратата на нашата сграда реши да ме изостави. Избръмча и спря….или пък аз изтървах педала…..не зная. Вследствие на това не можах да я прибера. Опитах да я бутна в двора, но моите 55 килограма се оказаха неравностойни. Опитах да се успокоя: „Нали се прибрах, какво от това? Пред вратата или зад нея в Пловдив съм.“ В това време чух балконската врата на съседите да се отваря. ,,Отново ми проработи късмета“ – помислих си аз, а на съседната тераса, комшиите ми се порадваха на напъните да преместя колата и се прибраха….

Макар и да прескочих страстната седмица, зарядът на ЦВЕТНИЦА все още вълнува мислите ми и напира, за да бъде споделен……….защото чудесата си ги носим: в джоба, в ума си, в действията си, безименни, но толкова осезаеми и запомнящи се завинаги.
                                                                                                                                                       Красимира Харлова
                                                                                                                                                /психолог-психотерапевт/

Write a comment:

*

Your email address will not be published.