Веднъж се връщах с приятели от колежа и ненадейно покрай нас профуча с голяма скорост жребец с надяната на главата си юзда. Той влетя в близкият стопански двор. Беше целият изкалян и запотен, явно доста дълго бе тичал и се запъти да пие вода. Собственикът не позна коня, а ние се завтекохме, за да го хванем. Подгонихме го към ъгъла на двора и аз успях да спъна задните му крака. И тъй като през главата му беше преметнат повод, аз го улових в ръце и му прошепнах: ,,Ех, палавнико…“. Поведох коня към пътя. Знаех, че той ще хване правилната посока, макар и да не знае коя посока е правилна. И конят закрачи. От време на време забравяше, че върви по пътя и се опитваше да кривне към полето. Тогава аз едва-едва го сръчквах и го връщах отново, привличайки така вниманието му към факта, че пътят се намира там, където би трябвало да се намира. В края на краищата след около четири мили от мястото на нашата среща, конят се отби и влезе в една ферма. Фермерът се показа и учудено ме попита:
“ А такаа, бродягата се върна! Къде го намерихте?“
“ На четири мили от тук“- отговорих аз.
„Но откъде знаехте на къде да го водите?“
„Не знаех… Конят, знае, аз само му привлякох вниманието към пътя“.
…………………………………………………………
Мина време, но аз все пак си мисля , че именно по този начин и ние провеждаме психотерапията.
Милтън Ериксон
Write a comment: