Open/Close Menu
ПСИХОТЕРАПЕВТИЧЕН ПОРТАЛ
angry-parent-looking-at-teen-on-smartphone

Чува се лек шум от към входната врата, Маргарита наднича от кухнята, за да разбере за какво говори Мълчанието и вижда как нейният по-голям син, захвърляйки маратонките си, се изнизва по коридора към стаята си. Поздравите са излишни. Той вече се е прибрал и няма да я чуе. Чува се изщракване, врата на стаята се затваря, а зад нея се разнася силна музика….

Това означава, че 15-годишният Виктор се е върнал от училище, където е провел по-голямата част от денят си. Маргарита въздиша: ,,Така е всеки ден. Играем на мълчанка. За една година порасна 15 сантиметра и забрави 90% от думите, които някога знаеше! Ако през деня чуем ,,Здрасти“, ,,Има ли нещо за ядене?“ и ,,Прехвърлете на футбола“, вкъщи е празник“.

Впрочем на Маргарита и е провървяло. Някои тийнейджъри не си говорят с родителите по две-три седмици… Като психолог често ми се случва да чувам подобни истории.

Тийнейджърите са натоварени от собствените си преживявания, от бурния растеж, от промените в организма. Съсредоточавайки се върху себе си и вътрешните си проблеми, детето се откъсва от родителите. Именно поради това тези два-три въпроса за вечерята, телевизора или компютъра вече не са малко. Особено, ако зад тях прозира желанието да се успокоят родителите и да им се съобщи, че всичко е на ред.

Защо се случва така?
Като се започне от 12-13 година децата постепенно се откъсват от родителите си, предпочитайки общуването със своите връстници. Този модел на поведение възниква относително не отдавна, както и самото понятие ,,тийнейджърска възраст“ — времето на преход (често труден) от детството към живота на възрастните.

Разбира се, конфликтът между поколенията е съществувал винаги, но животът все пак е бил друг. От тийнейджъра са се изисквали повече съвместни дейности с родителите. На тях са разчитали в домакинството и при възпитанието на по-малките в сейството. Били са натоварени с повече отговорности.

,,Затварянето“ и мълчанието на тийнейджъра е обратната страна на бурята, която бушува у него.

,,Музиката отрязва думите: вместо общуването с родителите, младежите поставят на първо място контакта със своето време“, — отбелязва социолога Мишел Физ. При това товарът на домашните задължения в днешно време доста се облекчава благодарение на техниката. Поради това почти липсва реална необходимост тийнейджърът да бъде привлечен да помага по-сериозно.

Мобилният телефон, телевизорът, плейстейшънът, компютърът с интернет в стаята на тийнейджъра разширяват пропастта между деца и родители. Възрастните неизбежно губят своя авторитет и значимост. За това пък връстниците с подобни интереси и проблеми могат да разберат преживяванията.

Да отвоюваш право на лично пространство
Само по себе си нежеланието на тийнейджъра да общува с възрастния още не е повод за тревога. Тази затвореност е обратната страна на ,,бурята“, която бушува вътре в него. На него му е трудно да назове с думи всичкото това – НОВО, което му се случва.

Променя се тялото, променят се и възприятията. На критика са подложение предишните ,,детски“ възгледи и разсъждения. Накрая идва и сериозното влюбване… Понякога тийнейджърът е така сериозно съсредоточен върху проблемите си, че просто не е готов да ги обсъжда. А може да се срамува или страхува, че ще издрънка нещо, което касае само него.

За да порасне, за да се изгради като личност, той има нужда от граница, която да го отдели от родителите. Зад нея не бива да се наднича. Така ,,Аз“-ът ще бъде недосегаем за чуждото мнение. Ще може да съзрее, опирайки се на собствения си опит и на собствените решения и грешки. Родителите искат децата им да са прозрачни за тях и непременно да знаят всичко. Те не просто говорят с децата си, но се опитват и да им въздействат, налагайки се, критикувайки… и се удивляват, когато общуването не се получава. Когато възрастните обясняват в изблик на собствената си правота, как е правилно и как трябва, те предизвикват ожесточена съпротива у тийнейджъра, тъй като го лишават от самостоятелност.

В тази възраст се опитват много неща, изпитвайки маса неудобства, възторзи и неувереност… Но този ,,полет“ се прекъсва, когато мама с татко започнат да учат ,,как да се живее“. Всъщност мълчанието в повечето случаи е средство за съществуване, себесъхранение и отношение към околните.

Речта е тази област, в която възрастните са винаги по-силни. От родителите детето научава езика, а в диалога с тях се научава да говори. Поради това то се опитва да се отдели от тях използвайки думи, които са приети в неговия кръг на общуване. И все пак ние се опитваме, като родители да осъществяваме контакт с нашите тийнейджъри.

Как да изградим общуването си?

Не е необходимо през цялото време да сме в колизия с детето си, измъквайки информация на всяка цена. Добре е да се опитаме да споделяме нашите преживявания, да търсим съвет, да разказваме как сме стигнали до дадедно решение. Така ще покажем с какви думи може да се говори за чувствата и преживяванията. Ще създадем увереност в детето си, че се интересуваме от него, че ценим и уважаваме неговите съвети.

Между другото Виктор, синът на Маргарита, съвсем не се възприема, като мълчаливец. ,,Не е истина, че не говоря с майка ми, просто не искам да й разказвам всичко. И освен това не ми харесва, когато нашият разговор изведнъж се превръща в разпит, с елементи на обвинение… Какво ми остава? Да млъкна. Така по-лесно избягвам разбора. Но аз иначе прекрасно си контактувам с приятелите и дори с техните родители.“

Това е съвсем естествено, ,,страничният човек“ не приема постъпките (външен вид, разсъждения) толкова близко до сърцето си. Той е повече сдържан, деликатен, не осъжда и не изисква откровенност…т.е  не прави това, което така дразни тийнейджъра.

За какво говори мълчанието на тийнейджъра и кога си струва да се тревожим?
Важно е да се поддържат добри отношения с приятелите на нашите деца. Ако възникне повод за безпокойство, ще има кого да попитате какво се случва. Доста по-сложна е ситуацията, когато детето спира да общува дори и с приятелите си, отказвайки се от всичко, което е обичало  преди…Ако това продължи, може да се наложи да потърсите помощ от психолог. Добре е това да се обсъди с тийнейжъра. Да му предложите да отиде сам или да запишете час за двама ви, като консултацията да бъде насочена към взаимното отчуждение, което усещате. Още повече, че от едно такова посещение и родителите има какво да научат – например, умението активно да слушат своите деца. Този навик е незаменим за ежедневното, успешно общуване. Активното слушане означава ,,връщане“ на събеседника това, което той ви казал, назовавайки емоцията, която сте открили. ,,Ти си огорчен и сърдит“, ,, Не ти харесва да ходиш на училище“, ,,Ти не искаш да говориш с тези, които те обиждат“.  По този начин показвате, че чувате своето дете и не го оставяте само със собствените му преживявания. В същото време то се научава да се изразява и да намира самостоятелни решения в трудните ситуации.

Да помълчим заедно
Мълчанието на тийнейджъра е съвсем естествено, но какво да правят родителите? Какво може да помогне да се съхрани връзката с този, който бяга в мълчанието? Не си струва на всяка цена да се търси вербален контакт. Понякога е достатъчно и да се прави нещо заедно. ,,Виждам, че не ти се говори, хайде просто да изпием по едно кафе/да отидем на кино, да си направим нещо за вечеря/“.

Умението да говорим един с друг е не просто умение да изговаряме думите. Това умение по особен начин организира живота на семейството: доверчиво, открито, доброжелателно. Защото в такива семейства, хората не само разказват, но се и изслушват. Да, ние трябва да приемем, че като възрастни вече не държим първенството, не сме най-важните и значими. Сега на нашите деца е необходима свобода, самостоятелност, разговори с връстниците.

Мълчаливият Виктор сподели, че му харесва да ходи с баща си по работа и да си говорят за разни неща, но не за личните… Спомням си и една друга семейна история, в която 13-годишната Симона не обичаше да споделя с майка си, но с удоволствие гледаше с нея сериали, помагаше в кухнята за приготвяне на вечерята, а 14-годишните Илия и Лили всяка седмица с радост ходеха на басейн с родителите си…

Значи, подрастващите деца по старому се нуждаят от нас?

И да и не. Да, за тях е много важна сигурността в това, че родителите ги обичат и винаги са готови да се притекат на помощ, ако ги помолят за това. И не, вие вече не сте на първо място. Сега на тях им е нужна свобода, самостоятелност, безкрайни (реални и виртуални) разговори с връстниците. А родителската задача е да балансират върху тънката граница между това да се интересуват от живота на децата си без да ги натоварват с оценките си.

Прислушайте се в мълчанието на тийнейджъра. То казва: ,,Пуснете ме, но не ме захвърляйте!“ И родителите опитват. Лесно е да се каже и толкова трудно да се направи.

Красимира Харлова

/психолог-психотерапевт/

Write a comment:

*

Your email address will not be published.