Open/Close Menu
ПСИХОТЕРАПЕВТИЧЕН ПОРТАЛ
ЕМОЦИИ

ГОЛЕМИТЕ ЕМОЦИИ НА МАЛКИТЕ ДЕЦА

Тригодишно момченце е неутешимо, защото любимият му епизод на ,,Татко Барба“ е свършил. Нищо не може да се направи и нищо не помога – дори и да го върнете обратно. Тъгата от това, че е филмчето е приключило е твърде много за понасяне.
След тридесет секунди то вече щастливо скача на дивана в пристъп на еуфория.
Малко по-късно то е в пристъп на гняв, защото иска голямата чаша за своя портокалов сок. Не чашата с Макуин. Не!!! Въпреки че никога не е пило от тази голяма чаша.

И е само осем сутринта.
Като родител сте очаквали ирационалното поведение, подхранвано от бушуващи хормони, да се появи когато детето ви е вече в тийнейджърска възраст… но никой не ви е предупредил за емоционалната непредсказуемост на тригодишните. Сякаш детето е подменено.

И ето ги големите чувства  на малките деца!

За повечето родители всяко чувство, което детето им изпитва, е голямо. И не грешат.
Всички чувства изглеждат големи, когато си още ,,новобранец“ на този свят.

Малките деца все още нямат необходимия житейски опит, за да могат да се успокоят сами от силните си преживявания , поради което изпитват толкова чести сривове.

Тези моменти могат да са в отговор на страдание, уплаха или разочарование. Но понякога, те изпитват такова огромно щастие или вълнение, че също не могат да се справят с интензивността на тези „положителни емоции“.

Едно от силните чувства , което предизвиква най-голямо безпокойство у родителите, е тревожността, която се увеличава при децата под пет години.

Наскоро ми попадна доклад на Австралийския институт по Здравеопазване и Благосъстояние от 2020 г. , озаглавен Australia’s Children , който установява, че тревожните разстройства са второто най-често срещано разстройство сред всички деца и най-често сред момичетата. Тази констатация макар и шокираща има своето обяснение, защото начинът по който тревожността се представя при малките деца, зависи от няколко фактора – възрастта на детето, неговия говорен капацитет и нивото на емоционална интелигентност ( дали детето може с думи да опише своето състояние) .

Някои деца успяват да споделят притесненията си вербализирайки ги, но други определено изглеждат тревожни и търсят постоянно успокоение от родителите си.Същевременно, децата са склонни да се фокусират върху някои от физическите симптоми на тревожността, като лош апетит, гадене или трудно заспиване.Изследвания показват, че ако детето се научи още в предучилищна възраст да се успокоява само от силната си емоция, се оказва по-добре подготвено да се справи със трудностите при започване на училище.

В дългосрочен план способността за емоционално саморегулиране помага на детето да контактува с другите, да се справя с предизвикателствата, да управлява поведението и реакциите си и да става по-независимо.

Емоционалната саморегулация обаче се случва на етапи.
–   За бебетата родителите са тези които ги успокоят, чрез ритмични движения или физически средства.
–  Когато пораснат малко, се случва така нареченото „съвместно регулиране“. Тук малките деца могат да се успокоят от своите емоции с ниска интензивност, но родителите все още трябва да се намесват и да им помогат да се успокоят от силните емоции, които надхвърлят капацитета им.
–  В крайна сметка децата достигат до етап, в който могат да се успокоят през повечето време сами, точно като нас, възрастните, и ние наричаме това „саморегулиране.“
Повечето деца под пет годишна възраст разчитат на родителите си за помощ и успокоение, докато овладеят саморегулацията.
Научаването на децата да разпознават различните емоции, включително какво чувстват и как да го опишат, е важна част от тяхното емоционално развитие. Така с наша помощ те достигат до момента да идентифицират, изразяват и управляват чувствата си.
Всъщност, както децата се научават да ходят, така те се научават и да се успокояват. Но това става с нужната ,,тренировка“. ,,Страшните“ моменти в които те попадат в плен на гнева и истерията могат да се оприличат на препъванията, паданията, удрянията на детето в процеса на неговото прохождане.
Безмислено е да страдаме и да се плашим по време на тези „препъвания“. Сривовете просто показват, че детето все още не е усвоило този нов етап на развитие. Най-доброто, което родителите могат да направят, е да останат спокойни и да осигурят комфорт, докато детето се преориентира и опита отново.
В този ред на мисли не е добра идея да изпратите детето, само да се успокои. Ако детето ви е демонстрирало, че не е успяло да се саморегулира, вие по същество го изпращате с надеждата, че то може да направи невъзможното!
И накрая, детето се научава да се саморегулира много по-ефективно, ако е почувствало помощта на родителите си точно в момент на съвместно регулиране на емоциите си, когато мама и татко с търпение, такт и внимание помагат в трудните и страшни моменти на завладяващите силни емоции.

 
Красимира Харлова
/психотерапевт/

Write a comment:

*

Your email address will not be published.