Според Юнг архетипният сценарии на митовете се поражда от реални събития случили се в живота на предците ни.
Разбира се, човек трудно може да си представи, че например, превръщането на преследваната жена в растение /митът за Дафне и Аполон/може действително да се случи. Или пришиването на дете в бедрото на баща му някога е било възможно, както това се е случило в мита за раждането на Дионис…. Но страхът от насилие, който е очевиден в митовете, бягството от преследване или състраданието към изоставеното дете са реално преживявани ситуации, които могат да бъдат основа за създаването на митовете.
Може да се опитаме да ,,пофантазираме назад във времето“, за да си представим какво точно се случило на нашите прадеди, така че да послужи за основа на даденият мит. Както е известно, нападенията на едно племе над друго и отвличането на жените на победеното племе е било част от действителността на нашите предци. Това се е запечатало в съзнанието ни в първоначалната си форма и сега често се явяват в сънищата на съвременната жена, например. Жената изпитваща паника от преследвачите си по време на сън е в състояние близко до безумието. Това състояние е много близко и до животинското, когато силата на Егото отслабва и човек попада в своята психотичност – частта, която не можем да осъзнаем и която функционира като инстинкт. Човек се превръща в психически – бягащо животно.
И в двата мита за Дафне и Сиринга има мотив за самоубийство – девойките молят за смъртта си като за спасение. Дафне в крайна сметка се превръща в дърво, Сиринга в тръстика, което буквално се случва когато човек умира – става на пръст от която израстват растения. Тези два мита като сънища със сюжет преследване, ни връщат към ужаса от насилието и смъртта. Те ни връщат и към травмата, която е била изначално заложена в психиката ни и е създала мотив за много архетипни сюжети в митовете, приказките и авторските произведения и която, разбира се е заложена в нас като нещо естествено за човешката психика. Тези преживяни от предците ни силни чувства са дали стимул за тяхната културна обработка, благодарение на която става възможен преносът на някогашното, почти животинско, в съвременния човек. Може да се каже, че всяко произведение на изкуството носи в себе си тази цел — да се справи с животинското, развивайки и добавяйки към човешкото.
По този начин можем да разгледаме и сънищата, които ни потапят в своите истории също, както митовете и приказките, за да можем вече не като наблюдатели, а като участници да преживеем сюжети, сходни по своята същност с митологичните, т. е. да преживеем тези силни първични чувства, които са били реалност за нашите далечни прадеди. Всичко, което се случва в нашите сънища сме принудени да преживеем като реалност, която се състои от смес от лично/нашите лични истории/и колективно несъзнато/ архетипно/.
Сънищата никога не ни остават равнодушни, а понякога толкова силно ни впечатляват , че ги помним за цял живот. За какво психиката ни създава толкова впечатляващи сюжети, връщайки ни в преживяванията на първичното? Ако ние загубим способността си да се връщаме към архетипната част на психиката си, то в реалното всекидневие просто ще бъдем слаби. Както човек не може да вземе молив в ръката си, ако мускулите му са атрофирали, така и няма да издържи някой да го настъпи в метрото, ако е със слаба ,,рафинирана“ психика. Психическите проблеми могат да възникнат не само от преживени травми, но и от отсъствието на опит в травмите. Поради това сънищата ни предлагат това, което в реалността не бихме могли да преживеем. Ние всички знаем, че на детето са необходими определени фрустрации, за да се развие психически. Може да се каже, че сънищата са като грижовни родители, които ни съпровождат, за да ни дадат възможност да се излекуваме и да закрепнем.
Реалните травми в живота правят този процес едновременно по-достъпен, но и болезнен, защото в сънищата се налага да се връщаме там, където е болно и опасно. Реалната травма повтаря тази отдавнашната, архетипипната, защото на травмираните хора им е много лесно да се ,,провалят“ в безсъзнателното, но да излязат от там им е сложно.
Въпреки това ние всички сме носители на травми в своята психическа структура, защото с нея е започнала нашата психика, нали съзнанието израства от безсъзнателното в резултат на своето противопоставяне, а всяко противопоставяне, всеки конфликт е травма. Преживявайки приказката, митът, сънят — ние се докосваме до тях неосъзнато и напълно естествено в течение на целия си живот.
Да допуснем, че на някой се е присънил ужасен сън — преследване, потоп, смърт… Най-честата реакция на такъв сън e : ,,Кошмар , дори не искам да си спомням за това“. С времето ужасът намалява, сънят става не така актуален, въпреки, че този ужас е бил реално прeживян. Ние дори и не се опитваме да отречем факта, че смъртта на близък човек в сънят ни, например ни е донесла реална болка, но в същото време не можем и да се отърсим от тази действителност. Можем единствено с помощта на защитите да се опитаме да се откъснем от нея. Понякога, у човек се притъпява способността да преживява и да чувства случващото се в живота до толкова, че сънищата са просто необходими, за да извършат здравословна тренировка на психиката, показвайки именно такива ,,силни“ сцени в тях. Защото, ако загубим способността да преживяваме и чувстваме, то въобще губим способността да бъдем хора. Може да се каже , че сънищата са функция на нашата психика да създава необходимата за здравето ни реалност. И колкото по-ужасна е тази реалност, толкова по-вероятно е да проявяваме по-силни защити в ежедневието си.
Понякога се случва човек да не помни сънищата си и това е един от сигналите, на които е необходимо да се обърне внимание, както обръщаме внимание на всяка една част от организма ни, която не се чувства добре.
Трябва ли да интерпретираме сънищата си или само да ги преживяваме? Интерпретацията е като страничен поглед. Когато анализираме сънищата си ние влизаме в ролята на наблюдател. Това прилича на ходенето на кино. Гледаш филма, после се замисляш над видяното, опитвайки се да разбереш и обсъдиш. Когато анализираме сънищата си ние се засвидетелстваме , потвърждаваме своето съществуване заедно с безсъзнателното и отделно от него. Защото външният свят е също толкова реален, както и вътрешният. Правейки избор в полза на един от тях, ние рискуваме да недооценим другият, а в даденият случай част от себе си.
В заключение искам още веднъж да опиша процесът наречен сън: ние преживяваме сънят си през нощта, после сме заедно с него известно време – в мислите и чувствата си, преживявайки го отново и отново, мислим за него и го носим в душата си. Всичко това всъщност е процесът на интеграция, на изцеление на психиката, за сметка на собствените си ресурси. Нашата способност да уловим цялото, преживявайки частното. Или по друг начин казано:,,Всичко се явява част от всичко“ – К.Г.Юнг
По материали от руското сп. ,,Психотерапия“ Красимира Харлова
/психолог – психотерапевт/
Write a comment: