Много родители намират проблемите с дисциплината на собственото си дете за голямо предизвикателство. За разрешаване на тази задача се изискват съгласувани и разумни усилия и от двамата партньори.
Майка, която консултирах наскоро сподели една много добра аналогия на това как се ,,справят“ в тяхното семейство с този проблем.
Тя и съпругът и приемаха твърде драматично непослушанието на своето малко дете. Препоръчах им да бъдат по-ясни и директни в изискванията си и да не се страхуват от силните изблици на неговите емоции. Тогава жената изведнъж получи своят инсайт за това, какво са правили със съпругът и с думите: „ О , това което ние правим е както когато някой иска да излезе на среща с теб, а ти не се интересуваш, но вместо да бъдеш директен се опитваш завоалирано да му откажеш, така че да не го разочароваш.“
Тази аналогия наистина беше много добра, защото когато избягваш конфронтацията без да кашеш „не“, всъщност не искаш да рискуваш и да нараниш нечии чувства или да предизикаш яростта върху себе си. Не искаш да бъдеш отхвърлен, дори когато ти самият отхвърляш този човек. Играеш на сигурно, за да продължиш да бъдеш „харесван“.
И така, намираш извинения и още извинения, вместо просто да признаеш: „Благодаря, но не желая“. Това те прави раздразнителен. Другият човек няма представа какво се случва с теб. Не може да разбере! И чия е грешката? Твоя, разбира се.
Подобна динамика създаваме с нашите деца. Ние ги объркваме, когато не сме ясни и директни. Това го правим обикновено защото не искаме да се изправим лице в лице с проблема. Разбираемо е. Крясъците, плачът и истерията не са музика за ушите на никого, но когато се опитваме да избегнем или заобикалим на пръсти чувствата на децата си, тяхното нежелано поведение обикновено продължава (или пък се появява отново по-късно) и тогава ние сме тези, които в крайна сметка побесняват. Вината за това е само наша.
Най-любящият начин да кажете „не“ е директният, уверено и много преди да се ядосаме. Тук не става дума за грубост или наказание. Просто е решаващо в този момент да изискваме от детето със спокойна убеденост в думите си .
Препоръчително е да използваме „не“-то само от време на време, защото децата са склонни да го изключват, ако се употребява твърде често.
Родителите и децата изпитват затруднения, защото първите не са достатъчно директни и ясни. Добре е възрастните да казват ,,не“ и това да бъде свързано с много кратко обяснение. „Не“ може да помогне на родителите (и следователно на децата) да се чувстват по-ясни и разбрани. Децата често уведомяват, че се нуждаят от по-голяма яснота, като повтарят поведението си, чрез което се опитват да прескочат границите. Но те трябва да разберат, че възрастните имат предвид това, което са казали.
Родителите трябва да знаят, че не могат да са наясно с децата си, ако самите те нямат яснота. Затова проблемите, които са свързани с безопасността на децата, обикновено са най-лесните за да се каже „не“.
Много по-предизвикателни са по-малко ясни въпроси като:
– Разделянията с детето, които са краткотрайни, но в рамките на целия ден (като да отиде на детска градина).
– Проблемите с времето за лягане и съня ( по-малко ясни, защото тогава сме уморени и нашите защити са отслабени).
– Предпочитанието на детето към единия родител, докато е с другия родител
Не трябва да се забравя, че малките деца са невероятно осъзнати, особено по отношение на родителите си и се учат през цялото време. Така че въпросът никога не е „Учат ли се?“ По-скоро е “ Какво учат?“
Когато се чувстваме неспокойни или несигурни да кажем „не“ в конкретна ситуация и може би се опитваме да уговорим или примамим детето да направи нещо, то няма друг избор, освен да се чувства неспокойно.
Ако се тревожим за чувствата на детето си в отговор на границите, които сме поставили, то няма друг избор, освен да се чувства неудобно от тези чувства.
Когато децата ни усетят, че ги пазим, като цвте в саксия, те се чувстват слаби и неспособни, вместо здрави и свободни, каквито трябва да бъдат децата, и нямат друг избор, освен да продължат да играят ролята, която несъзнателно сме избрали за тях.
За да направим нещата още ,,по-тежки“, докато децата ни получават сигнали от нас чрез всяко наше взаимодействие, ние също получаваме информация от тях. Така че нашето колебание в кой точно момент да бъдем директни създава дискомфорт на детето, който те биха могли да изразят с прилепчиво и зависимо поведение. И тогава страховете ни се потвърждават: Виждаме крехко, тревожно, нуждаещо се дете, което не смеем да разочароваме. Кръгът се затваря.
Ние, като родители сме длъжни да проявяваме смелост и да поощряваме децата си да бъдат самостоятелни, като им даваме директни отговори. Трябва да се научим да говорим със силните страни на нашите деца, вместо да се страхуваме от техните слабости. Те заслужават истината.
ТЕ МОГАТ ДА СЕ СПРАВЯТ, НО САМО АКО ВЯРВАМЕ, ЧЕ МОГАТ.
Красимира Харлова
/психотерапевт/
Write a comment: