Когато в отношенията родител-дете се намести излишната отстъпчивост, родителските граници са неустойчиви и детето ги прескача лесно манипулирайки възрастните. Тогава то се преживява, като силно, могъщо и най-вече по-главно от своите родители. И не случчайно в такава ситуация йерархията в семейството се преобръща с главата надолу.
А сега нека си представим как се чувства детето, възприемайки своите мама и татко за ,,слаби”, податливи и неспособни да отстояват своето мнение и решения. То се чувства ИЗПЛАШЕНО. В момента, когато родителите се предават и отстъпват, властта се прехвърля в детските ръце. Толкова отговорност, обаче не е по силите му. Външно такова дете изглежда много уверено и напористо, демонстрира лидерски умения, но вътрешно е уплашено и напрегнато. То не се чувства защитено и усеща липсата на ,, големият” и ,,силният” до себе си, който умее да защитава границите и да определя правилата. Тогава светът се превръща в заплаха. Детето не може да се опре на своите родители, да се възползва от техният опит и да усети, че някой носи отговорност вместо него. В действителност, то не може да разчита и на себе си. Чувства се слабо и безпомощно и се нуждае от специална грижа, за да се справи с условията на фрустрация.
В последно време в работата си наблюдавам тенденция към такъв стил на възпитание. Родителите са твърде чувствителни към потребностите на детето, проявявайки уважение и загриженост към неговата личност. Това не е лошо, но не е било присъщо в такава степен във възпитанието в по-старите времена. Изборът в полза на този подход може би се дължи на неудовлетворената потребност на днешните родители от чувствителност и разбиране от страна на собствените им майки и татковци. Поради това е и толкова силно желанието им да не повтарят същите грешки с децата си, наранявайки ги с невниманието си.
Сякаш, ако бъда категоричен и строг с детето си, то ще почувства същата болка, гняв или неприязън към мен, които съм усещал аз, като малък. То ще се чувства неразбрано и нечуто, а това ще го нарани и ще съсипе отношенията ни.
И тук се получава един дисбаланс: нуждите на детето се поставят приоритетно пред нуждите на родителя. Всъщност, това е пълно повторение на картина от детството: тогава, малкото момче или момиче е мълчало обезценявайки чувствата и желанията си, което се случва и сега.Само че тогава външната обезценяваща фигура са били родителите, а сега е собственото им дете.
Преобърнатата йерархия в семейството е възможна по различни причини. Например, ако родителят трудно ,,издържа” на конфликтни ситуации и се опитва да ги избегне по всякакъв начин, то това ще е водещо и в отнпшенията с детето. Тук сложността е обща и за възрастния и за детето. Точно както бебето не може да издържи на това да не бъдат удовлетворени неговите потребности, така и родителят не може да издържи (предавайки се под натиска на детето или на собствената си истерия).
Ситуацията може и трябва да бъде променена.
Планирайки последваща сесия със семейството, аз се опитвам внимателно да чуя емоциите на родителите. Когато родителите споделят че се чувстват уморени или раздразнени от необходимостта постоянно да спорят за своите искания,значи се намират близко до ,,дъното”,под което не са готови да се спуснат. Това е тъкмо тази лична граница, която би трябвало да се укрепи, за доброто на всички.
Аз не обичам общите препоръките, защото в конкетна ситуация те обикновено са твърде тесни и не отчитат до край спецификата. По скоро виждам смисъл в това да се помогне/ в конкретният случай на възрастният/ да почувства своята собствена стабилност,намирайки причините и посоката за своята промяна.
Тук ще си позволя да посоча някои свои аргументи в тази посока:
1. На рационално равнище трябва да се помни, че ако родителят проявява към детето си настойчивост и дори непреклонност по отношение на важни за него въпроси и при това излъчва любов и уважение, то детето ще се чувства надеждно и защитено. А използването на аз- посланията и активното слушане могат само да помогнат, за да не се загуби усещането на любов и привързаност.
2. Вие не сте лош родител, ако вашето детет е недоволно,разстроено или плаче в момента, когато нещо не му разрешавате или не откликвате на молбата му.
3. Вие не трябва всеки път да търсите онзи, ОСОБЕН подход към детето си. Никой от социума това няма да го прави. Това е задача на детето – да се адаптира към вас, а после и към света. В този смисъл на детето ще му бъде полезна вашата честна обратна връзка, под формата на аз-послание за това, какво чувствате по отношение на тази или онази негова постъпка.или поведение.
4. Родителската любов не е когато ти дават това, което искаш. За успешната социализация, развитие и обучение на детето е необходима способност да издържиш определена доза недоволство / да приемеш правилата на играта или поведението в групата, да приемеш згубата, неуспеха, грешката без да се предаваш, за да може да опиташ пак/. Постепенно у детето ще се създаде история за себе си, като за човек, който може да бъде смел, силен, настойчив и упорит, въпреки нежеланието си да свърши това или онова., самостоятелен, успешен и т.н.. Така се оформя здравата самооценка и се формира на основата на реални успехи, а не на възторзите на мама и татко. На тези качества и знания за себе си, на този опит детето може да се опре опознавайки света. И това място вече не е страшно, а много интересно.
Красимира Харлова
/Психолог – психотерапевт/
Write a comment: