То се използва в смисъл, че е важно да се покаже на детето с наличните средства, че е желано, че е на мястото си, точно където трябва и че е добре дошло.
Именно да го поканим в живота си. Това е.
Теоретично всички знаем какво е, когато едно дете добие усещането, че е прието такова, каквото е дошло. Не след работата на ,,най-добрия родител“ върху него, а точно такова – плачливо, непослушно, непохватно, неумело, крещящо и биещо се – посрещнато, като най-скъп гост .
Малко неясно е как трябва да изглежда , тъй като в повечето случаи се предпочитат определено тихите деца. Тези, които си играят сами, мият зъбите си мълчаливо (или по-скоро радостно и хармонично) навреме и си лягат точно когато родителите си помислят за това. А, играчките са по местата си, фулмастрите са със затворени капачки, чиниите и чашите са прибрани от масата.
Прекрасни гости, нали?
Това разбира се е в сферата на мечтите. А как да отправим тази покана към истинското дете, което определено не съвпада по нищо с мечтаното – всеки ден, в малките неща, в реалността?
Да му покажем и да го накараме да се почувства, като този много скъп гост. В крайна сметка за скъпия гост винаги има вкусни ястия и разговори изпълнени с радост и щастие, най-изисканите прибори и най-красивата покривка на масата….
Така е/ ще кажете вие/, но само го предложи / ?/и всичко ще бъде на петна, трески и обелки.
Замислих се върху всичко това и изведнъж почувствах тази покана толкова близка припомняйки си една случка с моя 4 годишен внук.
Имам отдавна купувана / не подарена на моите пораснали момичета/ луксозна книжка ,,Алиса в страната на чудесата“ с картинки за оцветяване. Тя е с много фини детайли и прекрасни илюстрации.
Книжката бях прибрала заедно с кутия скъпи, акварелни моливи – 64 цвята. Великолепие, което кара сърцето ти да бие по-бързо. Тази красота чака цяла вечност да бъде отворена и нарисувана…. И, ей така след като Сашко седна да погледа любимото си филмче аз тихо, опитвайки се да бъда невидима, седнах на дивана с това забравено щастие…а,… вакханалията на приемането започна!
Детето се впусна да оцветява с мен.
Майсторът на фината моторика грабна моливите с изражение присъщо на възрастта и нахвърля със замах артистичните си щрихи върху подробните детайли и завъртулки на книжката . След това започна вещо да обръща страница след страница и да оцветява нови картинки, да чупи моливи и да ги изпуска на пода….
И изведнъж осъзнаваш какво означава да дадеш покана в живота си.
Усещаш какво е да бъдеш приет в нечий живот. Какво е да приемеш скъп гост без да пестиш нищо. Незнайно защо именно подарявайки мечтата си за безупречно оцветена любима книжка, която отдавна е разпиляла своята съкровена ценност, получих пълнотата на това усещане – този път , като баба!
Красимира Харлова
/психотерапевт/
Write a comment: